Инго Шулце за живота в ГДР

Г-н Шулце, как бихте описали ГДР?

Как бих я описал ли? Много книги, много стари къщи, много срещи в домашна обстановка и време, прекарано у дома. Струва ми се, че тези частни пространства, жилищата, кухните на хората, но и техните разходки, всичко това бе нещо много типично за онова време. Когато човек искаше да отиде на гости, трябваше дълго да се уговаря със своите познати. Или пък да позвъниш на вратата и да трепнеш дали човекът е вкъщи или не… Но всички тези генерални обобщения вече са се превърнали в клишета.

В културните рубрики на германските вестници споменът за ГДР отново стана важна тема. „Ди Цайт” например писа следното: „Германците не успяват да си спомнят. В страната се лъже, премълчава или се водят дебати.” Вярно ли е това?

Нов поглед към миналото

След всяко ново преживяване, след всеки нов опит човек гледа с други очи на миналото. Разбира се, че има и противоречиви ситуации, които не могат да бъдат отречени. Истината не е само една. Затова намирам за много добре, че изкуството съществува. В някой разказ, стихотворение или пък театрална постановка няколко различни истини могат да живеят една до друга. Точно затова посегнах към перото, защото не искам да свеждам всичко до едно единствено обобщение.

Реставрираната Фрауенкирхе в Дрезден

ГДР е една реално изчезнала страна. Какво Ви кара да си спомните за миналото, когато пътувате например до Дрезден - градът, в който сте прекарали детството си?

Преди две години реших да замина за Дрезден без де предупредя моите приятели, просто за да се разходя из града. Подейства ми отрезвяващо. Но бетонните атракции за туристи около известната Фрауенкирхе ми направиха лошо впечатление. Тогава забелязах следното: това, което никога не ми е харесвало – смесицата от дрезденски барок и сталинизъм, бе приемано някакси за архитектура. Опитват се да изградят една приказна страна, но всъщност всичко се върти около туристите и търговията. Това, което никога не съм възприемал за архитектура, сега изведнъж става стойностно и придобива човешки лик.

Трябва ли според Вас отново да бъдат издигнати старите паметници на Ленин, просто за да напомнят за ГДР?

Хората се превръщат в обикновени консуматори

Аз съм особено щастлив, че паметниците на Ленин изчезнаха. Но пък събарянето на Двореца на републиката в Берлин е абсурдно. В Берлин усещам омраза към модерното. Човек има чувството, че се прави опит за скок от някогашната империя към Федералната република. Многото съборени сгради можем да ги прежалим някакси. Но това, което съпровожда случващото се, го намирам за опасно: изчезването на все повече обществено пространство и създаването на все повече търговски площи. Например Потсдамер Плац в Берлин – там има само туристи, берлинчаните не се разхождат наоколо. Това пространство е така да се каже фирмено. И така е на много други места. А „демокрация” означава всъщност „съществуване на обществено пространство”. Сега, когато имаме възможност за това, комерсиализацията превръща хората в обикновени консуматори.

Неонов надпис над Двореца на републиката в Берлин

Казвали сте, че изчезването на Изтока е по-малък проблем за Вас от изчезването на Запада. Какво точно имате предвид?

Имам предвид комерсиализацията във всички сфери на нашия живот. Не мога да кажа как е било през 70-те или 80-те години, защото не съм бил там, но от 1990-та насам, откакто познавам лицето на Запада, всичко става все по-комерсиализирано. Защо например железниците не служат еднакво добре както на страната, така и на гражданите й? Биха могли да понижат цените на транспорта и да изградят някаква екологична алтернатива – не разбирам защо железниците трябва да правят печалба. Има много неща, които не ми харесват и ме ядосват.

Писателят Инго Шулце, роден през 1962 в Дрезден, живее в Берлин. Много литературни критици определят неговия роман „Simple Storys“ (1998) като дългоочакваната книга на Обединението. Новата му книга „Адам и Евелин”, трагикомедия от 1989-та година, бе номинирана за Германската литературна награда 2008.